Сара Салвио – психолог, Болоня, Италия
Съществуват много текстове, които разглеждат тази толкова комплексна тема – осиновяването. От панорамата на италианската и чуждестранната литература относно феномена на осиновяването изпъква хипотезата, върху която се спират много учени: дали осиновяването представлява рисков фактор за психическото развитие на непълнолетния.
Най-общо може да се каже, че на клинично и на изследователско ниво е налице по-високо отклонение от нормата на емоционални и отношенчески проблематики при тези, които са били осиновени. И именно семействата с осиновени деца се обръщат много по-често към психолози и психиатри, отколкото семействата с биологични деца.
Тези данни, макар и значителни, не бива да водят до патологизиране на осиновяването, а само да го разглеждаме като рисков фактор.
Отношенчески динамики и възможни трудности
Сякаш е по-полезно да се вземат предвид отношенческите динамики, потенциално неправилни, които могат да възникнат в подобни ситуации. Желанието на осиновителите за консултации при психолог отразява тяхната нужда да „правят винаги нещо“ за децата си, сякаш това е тяхната мисия, която понякога може да не приключи дори и с навлизането на детето в зряла възраст. (Прюр, 1988)
Възможно е тази нужда да подсилва чувството за възпитателна мощ на родителите, която, ако от една страна задоволява тяхната нарцистична идентификация, от друга страна служи да унищожи образа на биологичната майка и да „създаде“ едно ново дете, което няма история, няма минало. Това сравнение с биологичната майка може да дойде от страна на осиновителите, когато например нападат с думи осиновеното дете в случаите, когато то ги разочарова по някакъв начин.
Значението на миналото и „разкъсването във времето“
Освен това, в някои семейства на осиновители се случва „разкъсване във времето“, защото съществува едно общо усилие, както от страна на осиновителите, така и от страна на осиновения, да забравят миналото, което често е болезнено. Следователно „успелите семейства“ са тези, които запазват спомена за периода преди осиновяването. Това им дава възможност да създадат продължителност във времето, тъй като, когато не съществува минало, е възможно да се окаже трудно наличието на бъдеще.
Но съществува още нещо, което осиновителите често забравят: историята преди осиновяването, която в случая на стерилните двойки е изградена с много болка. Много често в семействата на осиновителите не се говори с децата за това, какво е мотивирало осиновяването и защо е бил направен този избор. Родителите по принцип наблягат на факта, че миналото на детето е много по-болезнено, и следователно избягват такива разговори. Тази тяхна „тайна“ обаче може да се отрази тежко на взаимоотношенията родител – дете.
Затова е много важно съпрузите да преосмислят собствените си болки и преживявания, свързани с биологичната загуба. Този процес, който се развива с времето, е от голямо значение за двойката родители и за успешността на осиновителния процес.
Пътят към осиновяването
В тези семейства пътят, който води до осиновяването, рядко се приема като болезнен, тъй като вероятно в техните (неосъзнати) представи живее убеждението, че за да имат дете, трябва да заплатят много висока цена, именно чрез болката. Когато една двойка открие, че е стерилна, тя тръгва на дълго пътуване: първо идват различни медицински прегледи от сексуално естество, след това, когато реши да осинови дете, бива подложена на серия от разговори с различни професионалисти (психолози, социални работници), за да бъде оценена като годна за осиновяване; следва чакането, бюрократичните процедури и понякога пътуване в чужбина. Така двойката трябва да понесе силна и масова „инвазия“ от страна на същите тези професионалисти в личната си сфера, което може да подложи на сериозно изпитание желанието им да осиновят дете.
Осиновителите, които нямат проблеми с осиновените си деца, са достигнали до „разделение на двойната трагична съдба на осиновяването, тоест тази на осиновеното дете и тази на неговите родители“. (Прюр, 1988)
Трагичната съдба на детето е съдбата на дете, което често има зад гърба си ситуации, свързани с изоставяне. Както вече подчертахме обаче, съдбата на родителите също не е по-малко трагична.
Очаквания и страхове на семействата, които се насочват към осиновяването
Както видяхме, осиновителите стигат до осиновяване чрез лична ситуация, която често не е разрешена, защото проблемите, довели двойката до решението да осинови, остават отворени, особено в случаите на стерилни двойки.
Често в осиновителите остава убеждението на подсъзнателно ниво, че да бъдеш осиновител е „по-малко“ от това да бъдеш биологичен родител. Това ги кара да мислят, че независимо от всичко, детето принадлежи на биологичните си родители и че каквото и да направят за него, никога няма да бъде достатъчно, за да ги превърне в родители „като всички останали“. (Дел Антонио, 1986)
Това е един от начините да се обясни защо осиновителите отказват да разкрият произхода на детето не само в заобикалящата ги среда, но и пред самото дете, както и желанието им да не се говори пред него за раждането му. Посредством това поведение те се стремят да не го притесняват, но именно така показват, че го възприемат по-различно от биологично дете. В същото време имат нужда от него не само защото присъствието му ги прави родители, реализирайки желанието им за родителстване, но и защото им гарантира адекватна социална роля. Важно е да разберем колко силно в народопсихологията е залегнала идеята за семейството, изградено от двойка родители и деца.
Друг проблем представлява образът, който родителите си изграждат за осиновеното дете: те опитват да си представят как изглежда физически. Това се случва и при родителите, очакващи собствено дете, но при осиновителите този образ е по-малко сигурен, тъй като неминуемо възникват въпроси какво е наследило детето от биологичните си родители, къде е живяло (ако не е новородено). Тези притеснения остават без отговор, тъй като те не знаят нищо за детето, което ще осиновят. Следователно, образът, който осиновителите си създават, често не отговаря на действителността, а на техните очаквания. Този образ ще бъде решаващ в бъдещата връзка родител – дете. Може да се случи така, че образът на действителното дете и този на детето от представите да се сблъскат и не винаги реалният образ да се възприеме като по-добър.
Често осиновителите предпочитат много малки деца, които „нямат за гърба си“ собствена история, или ако се осиновяват по-големи деца, някои родители не желаят да помнят тяхното минало. Рискът при такова поведение, характеризирано от отказ на каквато и да е връзка с миналото на детето, е то да бъде принудено да загуби част от себе си. Дори отношенията му с биологичните родители да са били конфликтни или негативни, те са много важни за него и са начални отправни точки в създаването на представата му за себе си и за света.
Друг страх на осиновителите е, че детето няма да се привърже към тях, особено ако не е малко и е имало контакти с биологичните си родители, както и това, че веднъж пораснало, ще ги потърси отново. Мисълта, че детето може да търси корените си, поставя осиновителите в ситуация на съревнование с биологичните родители и ги кара да се чувстват заплашени от възможността детето да ги предпочете. Тези фантазии се преживяват придружени от усещане за личен провал. Осиновителите не успяват да разчетат „родословното любопитство“, което обединява подрастващите осиновени като нормален и физиологичен акт. Това усещане за неуспех поражда висока степен на подценяване и понякога може да доведе до фантазията, че самите те са „виновни“ за трагичната си съдба на стерилни родители.
В стремежа си да предотвратят подобно развитие, някои осиновители могат да създадат прекалено силна и почти изключителна връзка с детето, отричайки му на моменти отварянето към външния свят и връстниците.
Друго очакване е свързано с успеха на детето, когато то достигне определена възраст. В този смисъл родителите се опасяват от трудности, свързани с наследствени фактори или с емоционални дефицити. При такива случаи интелектуалният потенциал става фундаментален по отношение на успеха на детето. Но дори и наличието на определени характерни черти може да предопредели социалния му успех. Затова също често се предпочитат по-малки деца.
Нерядко съпрузите имат тенденцията да не говорят за страховете и притесненията си относно бъдещето на детето и успеха на самото осиновяване, нито помежду си, нито пред други хора. Тактиката да не се говори с детето е първият метод, който те самите използват. Липсата на конфронтация между личните страхове на единия партньор и тези на другия може да доведе до различни представи за детето и съответно – до различни очаквания към него.
Гуиди и Този използват термина „семеен роман“, зает от психоанализата (нуждата на подрастващия да си създаде чрез един фантастичен процес осиновителен произход, който да го дистанцира от биологичните родители и да му помогне в израстването), за да опишат „истинската действителност, пресъздадена от това семейство“. (Гуиди, Този, 1996)
Така промяната на историята на детето в семейството променя неговия „семеен роман“, създавайки и давайки му нова рамка за смисъла на миналото. Когато се разказва на детето историята на неговите корени, определена като „описателна истина“, е необходимо да се предостави информация за биологичните родители, отчитайки и евентуалните събития преди осиновяването. Описателната истина, пресъздадена от семейството, трябва да зачита всичко, което касае детето.
Съответно тук място намира обяснението за отказа или невъзможността, довели до загубата на родителски права на тези, които са го създали; желанието на осиновителите да станат родители, следователно и разкриването на истината за евентуалната стерилност; трудностите, с които са се сблъскали по пътя на проучването и създаването на доклада за годност от страна на социалните служби.
„Семейният осиновителен роман“ подрежда времевите последователности, които объркват поредността на различните житейски цикли, засягащи описателната истина. Описателната истина се допълва във времето според нуждите, изразени от вече по-голямото дете, чрез обяснения (ако са известни) относно родителския отказ.
Описателната истина отразява нагласите на индивидите, които я пресъздават, тоест на семейството, което я предоставя. Тъй като това е „семеен роман“, в нея намират място историята на събитията, емоциите и съответният смисъл – такива, каквито са в представите на родителите. (Гуиди, Този, 1996)
Моментът на срещата
Моментът на срещата е много труден, поради наличието на взаимна отчужденост (и двете страни имат различен стил на живот, навици, поглед към действителността). Както видяхме, родителите са създали очаквания и таят страхове по отношение на детето, а то – по отношение на възрастните, формирайки своя представа от предишния опит.
Необходимо е взаимно приспособяване, определено от постепенното опознаване, но също и от съвместните опити да се отчитат личните страхове и очаквания. Първоначалната трудност не се състои само в изграждането на връзка между непознати индивиди, но и в това да се заместят фантастичните образи на „идеалното“ дете и „идеалните“ родители с реални личности. Това е важно да се случи и от двете страни.
От страна на родителите несъответствията не са само между желаното дете и действителното дете, но и между представата за самите тях като родители и реалното им поведение спрямо осиновеното дете. Смята се, че за детето, ако от една страна осиновяването му дава усещане, че е желано от някого, от друга страна му носи сигурността, че е било нежелано от биологичните си родители. Детето се чувства изоставено, но често не познава мотива и по някакъв начин се чувства отговорно, поради което се страхува да не бъде изоставено отново. Тъй като все още няма доверие към новите си родители, то ги „предизвиква“, за да провери дали наистина го обичат, посредством агресивно поведение или заплахи за изоставяне.
Подобно поведение може да бъде средство за отричане на една болезнена и страшна действителност, но също така да породи чувство за вина и страх от ново изоставяне. Така в началото се наблюдава редуване на предизвикателства и търсене на близост, които могат да стъписат осиновителите. Друго объркващо поведение за тях са постоянните спомени на детето за миналото и корените му, дори идеализирайки биологичните родители, за да съхрани своята идентичност в напълно непозната за него среда.
Адаптация и промени в семейната структура
Влизането на нов член в едно семейство винаги създава адаптационни проблеми. Както раждането на дете води до радикални промени в семейната организация, така и осиновяването изисква родителите да си поделят задачите и да се нагодят към нуждите на новия член. Според фазите на житейските цикли семейството трябва да се адаптира и преструктурира, а това изисква продължително нагаждане от страна на всичките му членове. (Минучин, 1976)
Семейството трябва да се справи с проблеми, породени както от вътрешни, така и от външни промени, запазвайки целостта си, и същевременно да подкрепя израстването на членовете си, адаптирайки се към преходните ситуации. (Минучин, 1976)
При осиновяването създаването на ново равновесие в семейството често става по-трудно. Това зависи от мотивите за осиновяване. Случва се да се осинови дете най-вече заради жената – за да „запълва“ дните й и да придаде смисъл на живота й, докато съпругът не чувства това решение като свое. Понякога той не приема детето и може дори да го чувства като съперник.
Така бащата осиновител се оказва въвлечен в отношения, в които не е мислел, че ще се озове. Това може да доведе до преекспониране на проблемите, които детето носи със себе си. Ако отношенията в двойката са били крепени от нестабилно равновесие или от чисто формално разбирателство, влизането на детето в семейството може да породи силно напрежение.
Освен това, ако родителите не са способни да признаят двойната нужда на детето – от закрила и обич, но също така и от постепенно намиране на независимост, то може да не успее да се дефинира самостоятелно в семейството. Този проблем е по-очевиден при по-големите деца, но дори и при по-малките понякога се забелязва пасивно „нагласяне“ към семейните рамки.
„Възможностите за адаптация и за израстване на детето в новата среда се оказват свързани с възможността на родителите да променят семейните взаимоотношения според нуждите на детето и, следователно, да преработят очакванията и надеждите, породени по време на очакването.“ (Дел Антонио, 1986)
Така осиновителите трябва да поемат родителска роля спрямо осиновеното дете, приемайки го такова, каквото е – с всичките му нужди, както и с конфликтите и затрудненията му.
